Софроний Врачански

<--- Предна страница | Първа страница

Политическата прокламация към българския народ от 1813 г. е опит да се изложат задачите на българското освободително движение. Прокарва се идеята за общонароден стремеж към автономия на България, като се имат предвид постиженията на съседните балкански народи (власи, гърци, сърби). Прокламацията призовава българите към национално единство в борбата срещу османската власт – пречка за всякакъв напредък и развитие на българите.

Като важен идейно-политически документ за дейците на българското революционноосвободително национално-демократично движение от този период, възванието на Д.Попски намира отражение и в по-късната дейност на българската емиграция.

Тясно свързан с избистрянето на българската възрожденска политическа идеология е и преводът на “Театрон политикон” от Амвросий Марлиам, направен от С.Врачански 32 . Чрез него Софроний желае да даде възможност на българите да се докоснат до същността на една от възможните форми на управление, която, според автора, е най-близко до традиционния за българите държавен строй – монархическия. С.Врачански извършва превода на съчинението в 1809 г. с надеждата, че ще послужи на българите като един своеобразен кодекс за обществено поведение. С тази книга се отправя и призив към онези, които ще се издигнат в общественото си положение, да се ръководят в своите мисли и дела от принципите за организация и управление на държавата, изложени в неговия превод от гръцки “Театрон политикон сиреч гражданское позорище”. Основните идеи на съчинението се споделят от автора на българския му превод. Като се има предвид и политическата ситуация, създадена на Балканите вследствие на Руско-турската война от 1806-1812 г., може да се твърди, че С.Врачански дава едно надеждно помагало на българското общество, на основата на което може да бъде изграден справедлив държавен строй в Нова България.

С.Врачански представя управлението на държавата начело с един мъдър и благочестив монарх, който да умее да прави трезва оценка на политическата обстановка, като избягва да надценява реалните си възможности дори когато е окрилен от победи на бойното поле и от житейските успехи. Управлението на страната трябва да се осъществява с помощта на компетентни и способни чиновници от най-близкото обкръжение на монарха под неговото пряко наблюдение. Управлението на страната трябва да изхожда както от волята на монарха, така също и от гражданското право и божествените правила и норми. За да бъде царството в истинския смисъл с функционираща и справедлива законова уредба и съдебна система, и владетелят е длъжен да се ръководи в делата си от законите на царството. Така личната власт на владетеля придобива конкретни измерения. Кодифицираните правни норми, утвърдените в народните традиции морални норми на обичайното право и религиозните догми са основите, върху които се гради силният авторитет на държавата. Не се пренебрегва и съюзът на владетеля с църквата, което му осигурява спокойно и благочестиво царуване. С.Врачански застъпва гледището, че икономическата сила на държавата е стимул за едно мъдро и успешно управление. Държавните дела в период на продължителни кризи и стопанска немощ на страната са бреме за владетеля, от което той няма полза. Урегулирането на вътрешните противоречия в обществото чрез поносима фискална политика и грижата за бедните чрез владетелското благоволение и милосърдие са основните фактори за вътрешната държавна стабилност. Така владетелят ще остане в историята и паметта на поколенията. Прави впечатление, че С.Врачански споделя идеята за неразривната връзка между владетеля и народа като фактор, допринасящ за международния авторитет на владетеля и неговото царство. Личният пример на владетеля трябва да бъде следван и от поданиците му, а също така и да възпитава потомството му, което да бъде достойно за владетелските си обязаности пред Историята.

За С.Врачански силата и авторитета на държавата се въплъщават в личността на владетеля и са пряк резултат от неговата вътрешна и външна политика.

Приемствеността във възгледите на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански за държавата и нейното управление формира идеята за българската държавност. Държавата става осезаема за всички, които по един или друг начин са се “докоснали” до истинската й същност чрез произведенията на двамата възрожденски книжовници, до техния идеен свят, отразен и чрез непосредствената им дейност в защита на българската кауза. Техните усилия успяват да вложат в думата “освобождение” много по-конкретен смисъл за българите – не само премахване на чуждата архиерейска духовна власт, не само премахване на инородното политическо господство на османските турци, но и възстановяване на българската държава в нейните етнически граници и утвърждаването на нейната държавност според българските традиции, съобразени с предизвикателствата на Новото време.

<--- Предна страница | Първа страница

* Този материал не е създаден от нас. Взет е от друг източник и се използва с некомерсиална, учебна цел.