Непознатите възрожденци

Дълбокото възраждане на България - Времето и делото на св. Пимен Зографски

Водещият мит за българското Възраждане е формулиран от най-влиятелния български мислител през последните два века - Вазов - така: "Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий - един калугер - и се заключаваше с Левски - един дякон - два светци, - беше засеяла и наторила вече нивата". Кулминацията е априлската "епопея" от 1876 г., за която той постановява: "Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път..."

Тези сто години (1772-1876) единодушно се славят като "най-българското време" и носят неоспорваното име Възраждане по аналогия със западноевропейското. Единственото съжаление е, че нашето е закъсняло с няколко века спрямо Ренесанса. Тази митологема не е толкова самоочевидна, колкото изглежда.

До 1871 г. се е смятало, че българското Възраждане започва от началото на ХIХ век. В 1871 г. едновременно излизат две статии - от Васил Друмев и от Марин Дринов, - които преразглеждат това схващане. Текстът на Дринов завършва така: "Ние сме обикнали да броим възраждането на народа си от началото на нашия век и туряме начело Априлова с Неофита, Венелина и пр. Да, големи са заслугите на тези благодетели народу ни. Но дали ще да е по-право да отнесем възраждането си на 60-70 години по-рано и да турим начело отца Паисия?"

За живота и делото на св. Пимен знаем малко - най-вече от достигналото до нас в късен препис негово Житие. Той не е подписвал иконите и стенописите си. Св. Паисий Хилендарски пише за него: "Бил иконописец, водел свет живот, но тайно от хората. Прикривал се мъдро и изкусно пред хората." Тези думи са ключ за осмисляне на разликата между истинския възрожденец, чиито "тайни" трудове възхваляват Бога - и "възрожденците" от ХIХ век, които възхваляват неговия заместител - нацията. Монашеската анонимност затруднява учения, вярващ във "факта" и документи. От делото на св. Пимен са останали безброй следи, но малко "факти". Прибързани изследователи обявяват Житието му за недостоверно.

Д-р Васил Киселков нарича (1956 г.) данните от Житието "явно недостоверни" и "невероятно много преувеличени". Той твърди, че Житието "не е автентичен и достоверен извор". В 1946 г. същият автор дори отрича съществуването на Суходолския манастир, въздигнат от св. Пимен, където мощите на светеца са били препогребани. Всъщност манастирът не само съществува до днес, но е имал (публикуван) надпис за изписване на старата църква (сега съборена) точно от времето на св. Пимен - в началото на ХVII век.

Проф. Петър Динеков (1954 г.) поправя някои от грешките на Киселков, но и нему се привиждат недостоверности в Житието: цитираната в приписка към ръкописа среща между Паисий Хилендарски и Гавриил Кръстевич (окачествена от учения като "явен анахронизъм"), сведенията за практикуваната от св. Пимен "умна молитва" (те също били "анахронизъм") и пр. Всъщност грешките не са в Житието, а у Динеков. Споменатият в приписката Паисий Хилендарски не е нашият първоисторик, а съвсем друга личност - книжарят и книгоиздателят Паисий Хилендарски Българинът (1820-1910), съвременник и връстник на Кръстевич (1820-1898). Вече е общоприето, че исихастката практика на "умната молитва" никога не е прекъсвала на Атон. Въз основа на подобни неверни предпоставки Динеков съди: "Несъмнено, житието на Пимен не е първокласен паметник на нашата средновековна литература." "Фантастични са и сведенията, които се дават за строителната и художническата дейност на Пимен". Вместо да поощрят търсенето на истината, подобни съждения на големия авторитет застават между нея и следващите изследователи на текста, личността и периода.

Според Житието св. Пимен е въздигнал "300 църкви и 15 манастира". Априорно и без доказателства учени обявяват тези данни за "фантастични" и "невероятно много преувеличени". Но св. Пимен не е бил зидар, а проповедник и будител. Той е въздигал храмове и манастири не с мистрия в ръка, а със Словото Божие. Мисионерските му обиколки в огромен обхват по българските земи са продължили над 20 години (поне от 1596 г. до 1618 г.) - време достатъчно, за да обиколи много повече от триста села и градове, да вдъхнови, задейства и организира въздигането на унищожените или западналите им през предишните трудни времена храмове.

От въпросните 15 манастира вероятни данни за негова (и на сътрудниците му) собственоръчна стенописна и иконописна дейност има в поне 8 съхранени: Куриловски, Сеславски, Черепишки, Суходолски, Драгалевски (един от пластовете), Сливнишки, Подгумерски, Планинички и пр. Други въздигнати по същото време и същия регион обители: Искрецки, Илиенски, Кремиковски (унищоженият втори притвор), Струпецки, Карлуковски, Разбоишки, Маломаловски, Елешнишки, Билински и пр.

Политическото положение в Османската империя благоприятства православния отпор срещу духовното настъпление от запад. След битката при Лепанто (1571 г.) военната заплаха откъм римокатолическия свят за османлиите става все по-реална. Това прави турските султани Мехмед III (1595-1603) и Ахмед (1603-1617) толерантни към въздигането на православни твърдини в рамките на империята. В резултат на това по българските земи има истинско православно Възраждане, съпроводено с взрив на църковно строителство именно в последното десетилетие на ХVI и първите десетилетия на ХVII век. Запазени са десетки храмове и манастири основани, обновени, изписани или въздигнати по това време. Много такива не са достигнали до нас.

Тъкмо в този регион и по това време е и разцветът на знаменитата Варовитецка книжовна школа в Етрополския манастир.

Делото на св. Пимен има и специфично българско народностно измерение. В неговите стенописи надписите са на български език, а в стенописните програми за пръв път се срещат в осъзната система изображения на български светци: св. Иоан Рилски, св. Прохор Пшински, св. Гавриил Лесновски, св. Седмочисленици, св. Николай Нови Софийски, св. Георгий Нови Софийски и пр. Това са първите образни списъци на българските светии, които о. Паисий Хилендарски след век и половина ще доразвие в своята книга.

Дълбокото Възраждане от края на ХVI и началото на ХVII век не се вижда от пръв поглед. Тъкмо защото е християнско и защото е истинско, то се осъществява "тайно от хората". Повечето от деятелите му остават неизвестни за нас. Но то е обхватно, многоизмерно, дълбоко, духовно, наистина християнско и наистина спасително българско народностно движение, което възражда истинската българска държава - държавата на Духа. Именно върху това Дълбоко Възраждане стъпват деятелите на по-плиткото, повърхностно и светско по съдържание (най-често облечено в църковна форма) движение от ХIХ век, което за нас - неговите повърхностни и секуларизирани чеда - се привижда като истинско.

Св. Пимен Зографски е само един от двигателите на това спасително дело. Наш дълг е да доразкрием неговия образ, както и образите и делата на другите невидими за нас истински и глъбинни възрожденци. Личността на зографския светец може да ни поведе, за да прогледнем за цялата епоха на Дълбокото Възраждане, която - поради духовната ни слепота - сякаш "мъдро и изкусно" крие славата си.

Паметта на Преп. Пимен Зографски честваме на 3 ноември.