Паисий Хилендарски - Родоначалник на българският национализъм

<--- Предна страница | Първа страница

Това е българската държава от миналото, възкресена чрез историческия спомен и таланта на историка-изследовател П.Хилендарски.

Загубата на държавата като организираща сила на колективния отпор на народа срещу посегателствата и завоевателните стремежи на враговете дава своето отражение върху съдбините на българите. Унищожено от османците и включено в държавните граници на Османската империя, българското царство се превръща в блян за българите. Споменавайки за началните години на турското завоевание, П.Хилендарски пише: “…хората в онова време имали скръб върху скръб и жалост върху жалост. Плакали горко и жалостно за българското царство.” Вече изразените характерни особености на българската държавност придобиват по-ясен смисъл за българите, защото се превръщат в примери за аналогична съпоставка с робската действителност.
Паисий Хилендарски поставя ударение и върху развитието на българската култура. Той не се ограничава само с поднасянето на историческа фактология, а се стреми да изрази и взаимовръзката държава-религия-култура чрез общия ход на историческите събития. Акцентът пада върху развитието на българите като част от християнската цивилизация. Белег на това развитие са наличието на богословска книжнина и литературни произведения, “знания за всичко”, изгражданите църкви и манастири, организираните просветни центрове, в които протичал културният и духовен живот в свободна България. По този начин Паисий разкрива мащабите на българското културно-духовно развитие, мотивира схващането си за лидерското място на България сред другите славянски народи. Но на преден план изпъкват и противоречията, съществуващи между балканските народи (гърци, сърби, българи) не само по линия на конфликтите на военнополитическа основа, но и в сферата на противопоставянето им в областта на културно-духовното развитие. Това културно-духовно противопоставяне има политическа окраска. Пренесени във времето, когато националните държави вече не съществуват, а народите им са под властта на османските султани – “най-долни турски роби – и до тоя ден”, конфликтите набират нови сили поради протичащите и на Балканския полуостров национално-образувателни процеси, борбата за утвърждаване на националната идентичност и не на последно място подемa в освободителните борби на балканските народи срещу османската държава и деспотско-тиранската система на управление. Борбата между балканските народи е с оглед на постигането на културно-политическо надмощие и териториално разширение посредством асимилацията на по-слабо развития в културно, духовно и политическо отношение народ.
П.Хилендарски дава възможност на възрожденските българи да се запознаят накратко с историята на балканските си съседи. Отделя специална глава за сръбската средновековна история, с която ясно прокарва разграничителната линия между двата близки славянски православни народа. “Сърбите са много по-прости и по-бедни от българите”, но за тяхното прогресивно развитие влияние оказват и контактите им с т.нар. австрийски сърби, които, макар и под политическата власт на Австрия, се ползват от правото на религиозна свобода. Имат и свои училища. Сърбите са без какъвто и да е авторитет пред Паисий поради неравностойното им спрямо българите развитие в историческото минало, както и поради липсата на чужди извори и летописи за тяхното минало. Това всъщност са основните критерии на автора на “История славянобългарска”, по които ги обвинява в излишно, с нищо неподплатено самочувствие, което те демонстрират без основание пред българите в стремежите си да се самодокажат като народ, стоящ в своето културно-историческо и политическо развитие над българите. За П.Хилендарски тези настроения са плод на манипулация от най-общ характер по отношение на сръбското историческо наследство, като в много от случаите тя е целенасочена.

Главната заплаха за българския народ са гърците. В гръцката архиерейска власт над българите Паисий вижда главния източник на страдания за народа, който под политическото робство и безогледна експлоатация на османците търпи постоянни удари по народностния си демографски, икономически и културно-духовен потенциал. Принуден е безропотно да понася и произволите на гръцкото висше духовенство, под чиято власт са придадени и българите. Това положение на българския народ е представено от автора по следния начин: “После, когато турците завзели и поробили България, тогава цариградските патриарси с турска помощ и насилие отново завладели търновската патриаршия под своя власт и за пакост и поради злобата, която имали към българите, още от началото не назначават на българите епископи от българския род, но все от гръцки род. И не се грижат никак за българските училища и учение, но обръщат всичко на гръцки език. Затова българите са останали прости и неучени на изкусно писание, а много от тях са се обърнали към гръцката култура и учение и слабо се грижат за своето учение и език. Тая вина на българите произхожда от гръцката духовна власт. И голямо насилие търпят несправедливо в тях времена от гръцките владици, но българите ги приемат благоговейно и ги почитат като архиереи, плащат им двойно дължимото. Затова ще приемат от Бога своята награда за простотата и незлобието си. Така и ония архиереи, които с турска сила, а не с архиерейски закон причиняват на българите голяма обида и насилие, и те по своите дела и безсъвестност ще приемат своята награда от Бога, както е казано: въздай всекиму според неговите дела “. Корените на гръцката злоба са разкрити от П.Хилендарски в контекста на историческото повествование за противоборството между двата народа и техните царства в средновековието – “от това време (на цар Симеон – бел.моя, Б.Р.) между българите и гърците останала голяма вражда и порицание – и до днес.”

Паисий не допуска в продължаващата борба гърците да постигнат трайни резултати, които могат да окажат въздействие за приобщаване на българите към гръцката културно-политическа сфера на влияние. Ясно осъзнава, че гърците могат да използват само своите културни постижения, които обаче съчетани с духовната власт над християните в Империята могат да постигнат пълна асимилация на българския етнически елемент и ликвидиране на неговата народностна самобитност. За възрожденския будител въпросът за освобождението на българите от гръцката духовна власт е в Божиите ръце. Но остро реагира срещу гръцката пропаганда. На гръкоманията сред българите той противопоставя гръцката устойчивост срещу чужди културни влияния. За подобна устойчивост призовава Паисий Хилендарски. Гръцката култура е средството, което води българите към самоунищожение, тъй като в нейните основи стоят и много помпозност, фалшивост, хитрост и лицемерие. За да предпази от това зло българския народ, Паисий извършва своя подвиг – създава “История славянобългарска”. Както отбелязва авторът: “Тук не се писа, за да се похвалят българите, а гърците да се похулят, но забележи, читателю, както се намериха техните деяния, така и се и написа.

<--- Предна страница | Първа страница

* Този материал не е създаден от нас. Взет е от друг източник и се използва с некомерсиална, учебна цел.