Паисий Хилендарски - Родоначалник на българският национализъм

<--- Предна страница | Следваща страница --->

Различните тематични кръгове в творбата имат за своя ос чистия и неподправен национализъм на автора. За да могат те да бъдат откроени от общото съдържание на творбата без да се привнасят модернистични тълкования от гледна точка на целенасочен изследователски интерес, може да се допусне, че след обстойното запознаване със съдържанието на “Историята” много от детайлите в композиционното й съдържание стават понятни и за възрожденските българи. Процесът на формиране на националното съзнание е продължителен и сложен и точни граници в неговото развитие не могат да бъдат сложени, но той обективно е съществувал и в лицето на първите български възрожденци начело с Паисий Хилендарски. В средата на XVIII век Паисий Хилендарски се изявява като български патриот, като човек, който надхвърля границите на народностното чувство и стига до националното съзнание. Той е имал съвременници последователи. За влиянието на Паисиевата творба върху книжовника-копист може да се съди и от бележките, оставени в полетата на страниците на “Историята”. Автографичният характер на приписките ги прави един от най-важните извори за изследване на самосъзнанието на техния автор. В много от случаите те дават автентично отражение на етническите и религиозните представи за времето, в което са правени. Приписките носят информация за индивидуалните разбирания на своите автори. Така например в “Паисиева история” от 1811 год., препис, направен от Никола поп Лазаров, учител в Русе, и в компилацията от творбите на П. Хилендарски и йеросхимонах Спиридон, създадена от Дечо Йоанов Манафов от Севлиево, работил като учител в Габрово – т.нар. Габровска преправка от 1832 год. на “История славянобългарска” ясно се открояват най-характерните черти на обществено-политическите разбирания на копистите.

В преписа от 1811 година в бележка на книжовника се казва: “…прочетох тази историйца и разбрах какво е писано в нея, и вие, братя потрудете се та я прочетете за да бъде в полза на българите и похвала, а за пакост на гърците и сърбите.” (нал.82б). В Габровската преправка от 1832 година с бележка на книжовника (на л.121б-122а) се съобщава, че “Аз дотук събрах края за царете, князете, велможите, генералите, воеводите и всички велики началници”. Тези податки удостоверяват степента на осмисляне на фактологическата информация в “Историята” на Паисий Хилендарски и за улавянето от книжовниците-преписвачи на различните аспекти на идейния национализъм в творбата. Прави впечатление, че в Габровската преправка от 1832 г. книжовникът акцентира върху схемата на управление на българската средновековна държава посредством низходяща градация на държавната управленческа структура, изразена чрез йерархичната й стълбица в управлението, както и със съответстващите им управленски прерогативи с оглед мястото им в нея. Книжовниците създават своите преписи и компилации, подбудени от множество причини: “... не от многоученост писах, нито от много познание на правописа, а от много книголюбие и ревност – от сърце написах... за да известя за кралете и царете и как са се били българи и гърци, а после турците завзеха Българското царство в годината 1370 – виж!... От много желание се потрудих и я преписах “Историята”, да я имаме, понеже много пъти виждах как ни укоряват сърбите и гърците, че нямаме събрана на едно място своя история за българските царе и светци, които преди това са царували и светителствували. Поради това се разпалих от ревност по своя български род, за да не се изгуби”. Тези данни дават основание да се заключи, че е налице формирано национално самосъзнание. Етническата принадлежност се подчертава често с употребата на етнонима “българи” и е противопоставена на другите християнски православни народи в съседство, с които българите имат своите вражди на базата на траен опит от миналото. Така на преден план изпъква идеята за държавата на българите не само като отметка за нейното съществуване в историческото минало, но и като конкретен израз на характерните й особености – чрез вече споменатата йерархична структура на светската власт в държавата.

Паисий Хилендарски представя българската държава като една историческа реалност от миналото, която е загубила своята независимост и суверенитет под властта на османските султани. Но горещо вярва, че тя ще бъде отново възстановена, тъй като българският етнически потенциал е все още важен фактор, а българското население е компактна маса в българските етнически територии, които някога са били обединени в държавните граници на българското царство. “И струва ми се, че не окончателно бе отхвърлено и забравено от Бога (българското царство – б.м.Б.Р.)…кой ще последва неговите съвети, за да възстанови пак и събере разпръснатите и изцери съкрушените? Това знае само Бог със своите свети присъди”
Тази непоколебима вяра на Паисий, съзнателно изразена в “Историята” му, е отправната точка, от която той защитава своята народностна идентичност и повежда борба за културно-духовната и политическата еманципация на българите от другите балкански народи. С методите на идейно-психологическото въздействие, което може да се упражни с историческата книга, се осмисля екзистенцията на българите като една народностна общност, със своя етническа територия, език, бит и култура, историческо минало, религия и нравствени добродетели. Почувствали своето историческо значение и собствената си сила като народ, българите постигат много в своето развитие – изграждат свои икономически и духовно-културни структури в обществото (еснафи,общини и др.), които са успешен аналог на възникналите организационни форми при другите балкански народи и същевременно са средство за съпротива на чуждото културно, религиозно и политическо влияние сред българите. Това дава възможност за изключително динамичното развитие на българите, за осъзнаването им като нация, равностойна на балканските си съседи.

За Паисий освен земите между Дунав и Стара планина, в които българите първоначално се заселили и окончателно утвърдили своята върховна власт, към българското царство са трайно присъединени и населени с българи и “…цяла Тракия, Македония и част от Илирик. И населили се българите в тая земя и до сега както се вижда.”. Българският характер на тези земи се утвърждава от славните победи на българските крале и царе. За по-пълно териториално описание на етническите български земи Паисий използва известната му църковно-териториална организация на земите по епархии: “Търновска, Видинска и Нишка епархии, Скопската и цялата Охридска земя и патриаршия…епархиите Софийска, Филебелиска, Самоковска, Щипска, Струмишка и Едирне, …Драмска, Серска, Мелничка и Солунска епархии. И до днес българите седят и живеят в тая земя.”

Паисий търси произхода на българите в библейски времена, като подчертава и принадлежността им към славянските народи. В предхристиянското си развитие те са конен народ и езичници. Силата и славата на тяхното оръжие гарантирали независимото им държавно съществуване.

Така Паисий Хилендарски описва териториалния обхват на българските земи и генезиса и разселването на българите като народ. За държавата на българите авторът дава и конкретни сведения, които допълват цялостния етнически облик на българите и тяхната историческа характеристика. Формата на държавното управление е наследствена монархия, крепяща се на армията, набрана от народа, и на кодифицирани закони, определящи съдебния и правов ред в държавата. Паисий Хилендарски не пропуска да отбележи, че когато държавният суверенитет е застрашен от политиката на владетеля, той е отстраняван от народа с военна сила. Държавата изпъква като първостепенен фактор, оказващ влияние върху съдбините на българите. Тя ги консолидира и по същество е организираната житейска сила на народа.

Владетелското достойнство на българските царе е утвърдено с необходимата санкция - от “светския и духовен съвет му дали царска титла и венец…” (от Византия–бел.моя-Б.Р.). Престолонаследието се предава от баща на син по правото на първородството. Само в изключителни случаи престолът е заеман от други посочени наследници. Всички български царе са от царски род и племе. При узурпиране на царската титла и власт “българските господари и войски ги изгонвали и пак поставяли на българския престол от царски род и племе – и до последния цар Шишман.”. Като източник на царската власт Паисий посочва волята на Бога. Това схващане се подчертава и от изразената в съчинението неразривна връзка между светската власт и църквата. За авторитета на държавата и за засилване и укрепване на царската власт важно значение има и българската патриаршия като институция: “Докато българите царували поставяли патриарх и епископ от своя български род и търновският патриарх поставял архиепископ в Охрид. След патриарха пръв е охридският, по него преславският, после софийският. В Охрид, Преслав и София българските царе имали царски дворци и седели велики барони, поддържали българска войска и събирали данък от народа. Тук имали архиепископи, първи след патриарха. Така и във Видин имало велик барон и четвърти архиепископ след софийския архиепископ. Така българските царе имали четирима барони или бейлербегове, които са управлявали българската войска, също така и четирима архиепископи или митрополити, които били след търновския патриарх и които имали под своя власт много епископи из България над българския народ. Такава уредба и управление имали.”

<--- Предна страница | Следваща страница --->

* Този материал не е създаден от нас. Взет е от друг източник и се използва с некомерсиална, учебна цел.