Възраждане

Осемнадесети век бележи началото на Българското възраждане, свързано с обновяването на стопанските отношения, духовен разцвет и национално израстване на българите. Предвестник на Възраждането е “История славянобългарска”, написана от отец Паисий Хилендарски през 1762 г. Формира се общонароден писмен и говорим език, което стимулира развитието на националната книжнина и литература. Развиват се националната просвета и култура, възникват множество училища и читалища. През 1869 в Браила се учредява Българското книжовно дружество. Борбата за църковна самостоятелност, ръководена от българските възрожденци Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, завършва с учредяването на Българската екзархия; първият български екзарх АнтимI е избран през 1872 г. С признаването на независимостта на българската църковна общност се определят етническите граници на българската нация в Османската империя. Осъществяването на българския духовен идеал и нарастналото национално самочувствие дават тласък на борбата за политическо освобождение. Заражда се националноосвободителната идеология.

Формирането на националноосвободителното движение на базата на организирани революционни действия е свързано с делото на Георги Раковски, на Васил Левски - стратег и идеолог на българската национална революция, на писателя Любен Каравелов, на поета Христо Ботев. След неуспеха на четническата тактика, в Букурещ е създаден ръководен център на националнореволюционното движение - Български революционен централен комитет (1869), изгражда се Вътрешна революционна организация, която обединява българите за революционни действия. Удавеното в кръв Априлско въстание /1876 г./ има политически ефект и привлича вниманието на европейските държави към българския национален проблем. Руско-турската освободителна война 1877 - 1878 г. завършва със Санстефанския мирен договор, подписан на 19 февруари (3 март) 1878 г., според който възстановената българска държава включва земите с преобладаващо българско население.